Над облаците Дъщерята на Небето и Луната... Колко пъти слизах в твоя сън? Колко пъти нямо те изплаквах в дланите на вятър тънкострун. Колко дълго се оглеждах в тебе и не се научих да летя... Колко пъти чупих разни гребени в плитките на моята душа... Толкова, че днес съм много силна. И не страдам. И не ме боли. Искам ли - аз просто ще си ида, без да има намек за сълзи. Вярваш или не - не ми е трудно. Без това не съм от този свят. На Земята е ужасно да си влюбен, за това ще си отида у дома. Юни 2009 написа caribiana на 30.4.11


Не се оправдавам И какво от това, че без тебе се чувствам нежива? И какво от това... Планините са вечни уж, но също умират. Просто времето крачи по-бавно при тях. И какво от това, не успях да живея във приказка... Няма нищо. Няма нищо. Нали? Само обич си имах...Беше толкова истинска. За това ли сега така живо боли? Може би грешно побързах да тръгна. Може би грешно разбрах... Самотата сега ме очаква зад ъгъла. Тази топла и влюбена в мен самота... Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш...) А и аз съм си свикнала да те забравям. Неведнъж съм целувала острието на ножа. Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво. Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго - че се случи така. Любовта е ...безочлива. И много брутална. Любовта май ме мрази. И какво от това? написа caribiana на 30.4.11


Няма правилен избор... Поисках да целуна липсата ти, но ме болеше повече от всичко. Презирах простичката истина, че толкова безумно те обичам. Не знам дали ме чуваш във съня си. Днес аз съм само шепот на трева. Бих искала да те погаля с пръсти, но шепите ми пълни са с роса... Бих искала да можеш да ме имаш. Бих вярвала във всяко малко чудо. Но няма начин...Трябва да си ида. А ти сънувай дъжд от пеперуди... август 2009 написа caribiana на 30.4.11


Гордост и високомерие /Декамерон на Лилит/ Походка на кралица.Леден поглед - презрение дори към този свят. Катранени коси.Червена рокля. Несвикнали с усмивката уста. Когато мине по вечерните площади замлъкват всички, птиците дори. След нея от небето бавно падат по няколко отчаяни звезди. Така я виждат, може би, човеците, когато тихо из света им крачи. Но никой няма да узнае нощите и, в които е сама. И дълго плаче. написа caribiana на 30.4.1


1Умората /Декамерон на Лилит/ Последен дъжд. Последна синева. Последен облак в чашата на лятото. Последна глътка езерна вода. Последно жълто слънце над житата. Последната цигулка на щурчето. Последна лодка на забравен кей. Последната прегръдка на ръцете ми. Последното изгубено сърце. Последни стъпки в пясъка на плажа. Последни думи на далечни хора. Последен сън. За първи път оранжев, във скута на една добра умора... написа caribiana на 30.4.11


Вяра, надежда, любов /Декамерон на Лилит/ Отказах се от тях. Не ги намразих, но ми се струват малко изхабени. Защото вярата ми сто пъти предаде надеждите ми. След това - и мене. А любовта...за нея нямам думи. Капризна, своеволна, често зла. Граничеща със някакво безумие, разбива до основи моя свят. И за това - забравих ги и трите. Без тях живея мъничко по-леко. Не чакам нищо. Никого не питам. Сега сме само аз и то - сърцето ми. написа caribiana на 30.4.11


Зима и лято, пролет и есен - сезони /Декамерон на Лилит/ Такова слънце...безпощадно... превръща океана във пустиня. Едно безкрайно дълго пладне. А всъщност, май е зима. Изсъхнала трева. И листопади. Земята става прекалено гола. Дъждът е сив и безпощаден. А всъщност...май е пролет. Стени от лед.И студ до кости. Валят снежинки някъде в душата. Студено е. Студено ми е просто... А всъщност, май е лято. И изведнъж се случва чудо - растат треви и птичи песни. Изглежда, някой се е влюбил. И нищо, че е есен... септември 2009 написа caribiana на 30.4.11


А бях добро момиче, някога, когато А бях добро момиче, някога, когато светът растеше бавно във моите очи. Тогава вярвах в теб. А ти - във чудесата. Сега не вярва никой. И двамата мълчим. Сега сме лоши. Много.Разстрелваме любови. Залъгваме сърцата си. И всичко е война. Кръщаваме случайности с названието "Обич". И после всеки тръгва към свойта самота. Сега до смърт отричаме "нелепите" си чувства. И тайно плачем без сълзи, а тишината, оставена от думите, във нощите възкръсва. А бях добро момиче, някога, когато... декември 2009 написа caribiana на 30.4.11


Работата на дъжда... Вали, понеже ми е нужно. По-лесно те забравям във дъжда. По-лесно ми е някак да се лъжа, че даже за секунда не тъжа. По-лесно ми е да съм мокър гълъб и да настръхвам на отсрещния корниз. И да съм котката на хлъзгавите стълби, която се преструва, че не спи. По-лесно ми е да съм тротоара, изтръпнал под студения капчук. Или да съм зеленото на светофара. Или досаден клаксон с дрезгав звук. Дъждът е просто някаква необходимост. Измива те от въздуха край мен. Измива времето. И мен измива. И после си отива. Уморен. написа caribiana на 27.4.11


Вариант Б Не ми е тъжно. Просто ми е празно. И точно за това ми се мълчи. Отдавна вече всичко съм разказала. И нямам думи. Само тишини. Ако не можеш в тях да ме намериш, не се отчайвай. Ще те разбера. Не се завръщай в тъжното ми вчера. Аз имам своето несбъднато сега, априлска вечер, ментов чай и песен. Аз имам неначенати мечти. Сега се уча да ми бъде лесно. И точно за това ми се мълчи. написа caribiana на 25.4.11


Писмо до Април Не ме разнежвай толкова... Не ми се влюбва. Или поне не още. Не сега. Сега ми е красиво да се губя по тихите пътечки на нощта. Да срещам себе си. Да се обиквам. Да си прощавам. И да си отивам. Да бъда аз. Да бъда никой. И точно за това да съм щастлива. Засей ми само няколко глухарчета, а после ги завий със ветрове. Да могат вместо мене да изплачат най-трудните ми тайни страхове, най-дългите мълчания от обич и най-неизговорената болка. Сънувай ми поеми. И художници. Но, моля те, не ме разнежвай толкова... написа caribiana на 22.4.11

Автор Caribiana