Това е една от трите най-велики творби на гения Бобев. При второто й издание на корицата й бе написано Най- великият приключенски роман, писан от българин. 
Но защо само от българин?? Изчел съм всички класици в жанра - Жул Верн, Майн Рид, Карл Май. Бобев е класи над тях.
И жалко, че се роди на лошо място - България, и в лошо време - комунизмът, иначе щеше да придобие световна слава, Каквато заслужава.

3. "Жрицата на змията" (1965)

Петър Бобев - убедено можем да го заявим - е едновременно истинският основоположник и първият класик в жанра на българския научно-приключенски екзотизъм. Той въвежда в българската литература и дава перфектни образци на едно специфично и много продуктивно направление в приключенската литература, при което географският екзотизъм, пътешествието и приключението в своя класически вид, наследен от колониалния приключенски роман между "Робинзон Крузо" (1719) и XIX век, се съчетава с научно-познавателен елемент в духа на мощния позитивистки патос в епохата на възходящия социализъм между края на 50-те и 70-те години на XX век.

В най-добрите творби на Бобев този научно-познавателен компонент има различни и винаги преплитащи се проявления. От една страна, емпирични познания в различни области на естествените науки: география, зоология, ботаника, но също етнология и история, свързани с географския район, където се развива действието, и с неговите обитатели: характерът на местната фауна и флора, както и нравите на туземното население - всичко това направено с максимална научна прецизност, даваща на младия читател познание на едно относително високо равнище, на границата между научнопопулярното и строго научното (за което от решаващо значение със сигурност е научното образование на автора). От друга страна, научният компонент в този тип романи се изразява в "лансиране" на определена научна хипотеза, чието белетристично-художествено разиграване, изпробване, илюстриране самият роман предлага в една динамична, увлекателна за младия читател форма. Тази научна хипотеза може да бъде от различни области на науката: археология, етнология, история, биохимия или биофизика, палеонтология - най-често в едни алтернативни на ортодоксалната наука сфери. Нерядко, всъщност по правило, хипотезата е на границата на сериозната, ортодоксалната наука; и всъщност точно тази алтернативност, елементът на научна провокация, носи атрактивност за младия читател. И всъщност привнася онзи собствено фантастичен елемент, който много от романите, включително и на Петър Бобев, афишират в жанровото си самоозначаване (например "Отмъщението на мъртвия инка" има на титула си определението "научнофантастичен роман"). Но както ще видим, този научнофантастичен пласт в повествованието - лансирането и изпробването на една научна хипотеза - у П. Бобев винаги и неизменно е свързан с един определящ географски и исторически couleur locale, който има не по-малко значение за цялото (в "Отмъщението..." това е флората и фауната на амазонската селва и един ключов исторически момент - завладяването на империята на инките от Фр. Писаро през XVI в.).

...И така стигаме до "южноамериканските" романи на Петър Бобев, които тук ни интересуват - романи, които можем да положим в жанра на приключенското и научно-екзотичното. Преди "Отмъщението на мъртвия инка" хронологически най-ранен от тях е "Жрицата на змията". Романът се появява през 1965 г. в поредицата "Четиво за юноши" на изд. "Народна култура" - една от двете специализирани поредици за юношеско-приключенска литература, които постигат пика си през 60-те и 70-те години, заедно с "Приключения и научна фантастика" на изд. "Народна младеж" (където също излизат много от най-добрите книги на Бобев, включително и "Отмъщението...").

Научната хипотеза, която "Жрицата на змията" белетризира, е от областта на археологията, и по-точно на палеоконтактите. Тя се свежда до легендарните сведения - както писмени, така и археологически - за съществуването някъде из необятните лесове на Амазонията на загадъчно племе амазонки. Легендата е важна, защото тъкмо тя дава името на великата река. Това става още в най-ранната епоха на първата среща на испанците с нея. Амазонка е открита и пропътувана почти по цялото си течение за пръв път през 1542 г. от експедицията на Франциско Ореляна, сподвижник на Писаро. Ореляна тръгва от гр. Кито по източния склон на Андите, спускайки се по река Напо с две малки, саморъчно сглобени бригантини. На 12 февруари експедицията навлиза в друга, по-голяма река с мощно течение и продължава по нея, неподозирайки, че ѝ предстои многомесечно плаване по най-пълноводната река в света, пресичаща целия континент в продължение на повече от 6 хил. км. Великото плаване на Ореляна е документирано от хрониката на Гаспар Карвахал - доминикански монах, член на експедицията. Неговият разказ, онасловен в бароковия стил на епохата "Разказ за новооткриването на многославната река на амазонките", проследява ден по ден пътуването с колоритни и общо взето достоверни подробности. Събитието, което дава името на реката, става в края на юни приблизително около мястото, където неголемият десен приток р. Нямунда се влива в голямата река - силно мочурлива местност, истински лабиринт от канали, блата и обширни разливи. Тук испанците влизат в сражение с туземно племе. Битката, както пише Карвахал, е не на живот, а на смърт, тъй като индианците се отбраняват храбро. "И се сражавахме ние повече от час - разказва летописецът, - но бойният дух не напускаше индианците, по-скоро обратно - изглеждаше, че смелостта им в боя се удвоява... Аз искам всички да знаят причината, поради която индианците се защитаваха. Нека всички знаят, че тамошните индианци са поданици на амазонките и че като узнали за нашето приближаване, те отишли да търсят тяхната помощ и десет или дванадесет амазонки им дошли на помощ... Ние с очите си видяхме - продължава Карвахал, - че в боя се сражават пред всички и са им нещо като предводители... Тези жени са твърде високи на ръст и белокожи, косите им са дълги, сплетени и увити около главите... В ръцете си имат лъкове и стрели, а в боя не отстъпват на десет индианци. И много от тях - това аз видях с очите си - изстрелваха по нашите бригантини по цял сноп стрели." (цитат по: Малов 1985: 53). Разказът на Карвахал вероятно съчетава класическата гръцка легенда, донесена от испанците, с някои сведения на местните индианци, както и с факта, че при много индиански племена жените често се сражават в битки наравно с мъжете. Именно този разказ лежи в основата на Петър-Бобевия роман (а същият ключов пасаж от хрониката на Карвахал е почти дословно цитиран в текста", с. 47⁶). Легендата е периодично припомняна и по-късно, включително и от авторитети като Хумболд и Кондамин.

Предаден накратко, сюжетът на романа е следният. Младият български археолог Боян Симов, изучаващ инките край Тихуанако, лети с малък самолет над Амазонията на път за научен конгрес в Сао Паулу. Претърпява обаче злополука и пада в джунглата недалеч от каменните руини на град, над който самолетът прелита миг преди да се разбие. Дали това не е тайнственият Манка, легендарният "златен град", търсен още от конквистадорите - мечта за всеки археолог? Тежко ранен, в полусъзнание, Боян вижда красива русокоса девойка, въоръжена с лък, която излиза от джунглата. Втората глава въвежда антагониста. Това е Фернандо Бандейра, безскрупулен авантюрист, типична и постоянна фигура в екзотично-авантюрните романи на Бобев. Той броди из селвата, търгува с тсантса (мумифицирани човешки глави - практика на местно племе; на черно западните музеи щедро плащат за този смразяващ експонат); Фернандо мами индианците, убива, но мечтата му, разбира се, е да направи големия удар на живота си, като открие тайнствения Златен град в джунглата, за който говорят легендите. Това са двамата антагонисти - благородното любопитство на науката срещу алчността, сведена до примитивен нагон. Освен тях, в сюжета се включват още двама бели; и всички те - поотделно или в различни комбинации помежду си, дебнейки се един друг, а понякога и помагайки си, се впускат към митичния Златен град. Паралелното следване на няколко сюжетни линии е обикнат похват в романите на П. Бобев. Заедно с тях, освен местни индианци, пълноправни герои са и животните: ягуари, диви свине пекари, змии, малките хищни риби пираня, хищните червени мравки и термити, екзотични жаби, светещи бръмбари и мн.др. - всички те обрисувани с познанията на естественик... Фабулата е стремително разгръщаща се, изпълнена с тайнственост и напрежение. Умело използвани са всички основни хватки на авантюрния модел, стъпил върху древната схема на мита и вълшебната приказка (модел, който много по-късно Холивуд ще профанира в поредицата за Индиана Джоунс, комбинирайки го с клишета на най-долнопробно фентъзи). Героите трябва да открият Скритата река и, преминавайки през Мъртвата гора, да стигнат до Тайния вход към тайнствения Златен град - поредицата препятствия, които трябва да преодолеят, за да постигнат целта, да открият реалното или символично съкровище. Не е пропусната и Ариаднината нишка, която ги води в този лабиринт от всевъзможни опасности: това, освен старите легенди, е и карта, която намират до обезглавен скелет - единственият бял, който някога е успял да се добере до Златния град и да го напусне. Преодолявайки препятствията, героите успяват да открият тайнствения град, по-точно, те са пленени и захвърлени в подземие-лабиринт, където ги очаква ужасната участ да бъдат принесени в жертва на гигантска змия-божество.

Техните похитители са загадъчно племе от белокожи жени, живеещо от векове изолирано в непристъпната джунгла, което изповядва култ към змията и съхранява странни легенди, в дъното на които се крие зърно историческа истина: митология, легенди и история се сплитат в съзнанието на българския археолог. Неговата работна хипотеза се основава върху широкоразпространените легенди за брадатия бог, дошъл от изток - легенди и митове, подкрепени от редица археологически артефакти с подобни изображения (на каквито и самият Боян се натъква в джунглата). Привлечени са и историко-етнографски аргументи, например факта, че африканското племе йоруба е познавало царевицата дълго преди тя да бъде пренесена в Стария свят от американския континент (с. 178) или че жабата е символ на плодородието както сред американските индианци, така и край Нил (с. 297). В резултат чрез своя герой-археолог авторът белетризира хипотезата за наличието на древния междинен континент Атлантида, послужил в предисторически епохи като мост между Стария свят и Новия. А тайнственото племе на амазонките е остатък от древната раса на атлантите. Не е пропуснат и медицинският сюжет: единият от белите герои е лекар, който научно обяснява някои расови особености на племето (и свързани с тях проклятия) - те се оказват болестна дегенерация вследствие на изолирания и затворен начин на живот на общността.

Според класическите модели на жанра, главната жрица на култа към змията-бог - прекрасната девица Атлиан - наистина се е влюбила в ранения след катастрофата археолог; с нейна помощ (тя се оказва "вълшебният помощник" според схемата на В. Я. Проп) "добрите" успяват да преодолеят опасностите и да се спасят, а злодеят Фернандо, безскрупулният търговец на тсантси, сам свършва като бъдещ експонат в някой музей. Хепиендът не пропуска и класическия митологично-приказен номер с чудесното разпознаване: прекрасната Атлиан всъщност се оказва дъщеря на един от белите герои, отвлечена някога от амазонките, за да бъде посветена като жрица на техния култ.

Занимателната фабула, издържана според всички правила на авантюрното, е неотделима от научния си субстрат; самата наука, историята и етнологията, може да се каже, е разиграна, белетризирана във вид на поредица от занимателни приключения, без да е ясно къде точно свършва "сериозната", академичната, ортодоксалната наука и откъде започва сензационната спекулация с нея, паранауката. Достатъчно е да припомним факта, че горе-долу по това време норвежкият етнолог и пътешественик Тур Хейердал предприема втората от своите знаменити експедиции - "Ра" (1969-70), която изведнъж прави проблема за трансатлантическите палеоконтакти световно актуален, включително и в България. И двете пътешествия на Хейердал, проиграващи "на живо" научните му хипотези за презокеански контакти в дълбока древност - "Кон-Тики" и "Ра", - имат своевременен и силен отзвук в България, книгите му са превеждани и преиздавани, експедициите му са отразявани в пресата. През 1965 г. вече са излезли българските преводи на "Кон-Тики" и "Аку-аку", където предмет на дискусия е тезата, че заселването на тихоокеанските острови е станало не от запад на изток, т.е. откъм Азия, както смята ортодоксалната наука, а откъм южноамериканския континент. Хейердал открива множество доказателства от най-разнообразен характер, издаващи определена близост - близост най-вече в областта на културата: общи митове и предания, общ или много сходен стил в извайване на каменните скулптури, например между тези около езерото Титикака в Перу и тези на Великденския остров. (Тук в скоби можем да отбележим един любопитен, посвоему значещ факт - значещ за рецепцията на тези идеи през 60-те: илюстрирайки "Жрицата на змията", художникът Александър Поплилов в една от рисунките си - на с. 121 - очевидно е използвал за образец статуя от Великденския остров, макар действието на романа да се развива в Южна Америка, а и статуята, на която пътешествениците се натъкват в джунглата, да е описана от П. Бобев по съвсем различен начин от нарисуваната. Така илюстрацията косвено доразвива научната хипотеза, която романът лансира, в посока към палеоконтактологичните теории на Хейердал.)

 

етооо, моята книжкаа, чела съм я на около 10 12г..
ти ,ме върна с Машината на Времето..поли!!
многоо благодаря, забравила я бях..
и, никак, не съм знаела, че държа такъв уникален..магьосник в детск..ръце..
@@@